Търново е град, построен по скалите. Къщите висят над Янтра една над друга, улиците се вият нагоре и надолу, а под тях реката прави завой след завой. Някога тук е била столицата на българските царе. В края на 1820-те години от нея са останали руини по хълмовете и спомен, който хората пазят повече в песните, отколкото в книгите.
Точно тук, на 17 ноември 1827 г. по стария календар, се ражда Петко Рачов Славейков.
Българските земи по това време са част от Османската империя от векове. В църквата служи гръцко духовенство, а който иска да учи, обикновено учи на гръцки. Книги на български има малко. Говори се на български, пее се на български, но да пишеш на него още е почти рядкост.
Учителят, който сам още се учи
През 1843 г. Славейков вече е учител.
Учителството в онези години не е спокойно място. Учителят често обикаля от град на град, от село на село, там, където го повикат и където има пари да го плащат. Училищата са бедни, стаите са малки, книгите не стигат. Децата учат буквите, молитвите, сметките. За повече рядко има време.
Славейков влиза в този занаят рано и с години остава в него. Всяко ново място значи нови хора, нови говори, нови песни. Българският език тогава не е един и същ навсякъде. В Търново казват нещата по един начин, в Балкана по друг, в равнината по трети. Учителят, който сменя местата, чува всичко това.
И започва да записва.
Песнопойка за хората
През 1852 г. излизат първите му печатни сборници. Казват се „Смесена китка“ и „Песнопойка“.
Заглавията говорят сами. Китката е букет от различни цветя, събрани заедно. Песнопойката е книжка, от която се пее. Не книга за учени, а за обикновените хора.
Това е важно точно заради времето. В средата на века българите още нямат своя държава, нямат своя църква, а първите български вестници и списания тепърва се появяват. Книжка с песни на български е малко нещо, но е нещо, което стига до обикновените хора.
Славейков пише на езика, на който говорят съседите му. Не на черковнославянски, не на гръцки, не на изкуствената смес, с която някои книжовници тогава пишат, за да звучат по-учено. Тъкмо този прост и жив език по-късно ще го направи един от онези, от които започва новата българска поезия.
Но до това има още време. В началото на 1850-те той е учител с две книжки зад гърба си, а работата му тепърва се разраства.
Най-голямата книга
През 1864 г. идва поканата, която отнема години от живота му. Американските мисионери Елайъс Ригс и Албърт Лонг работят по пълен превод на Библията на български и канят Славейков да редактира текста.
Да се преведе Библията на един език значи на практика да се реши как ще звучи той на хартия. Кои думи ще влязат, кои ще останат отвън, как ще се пише, как ще се свързват изреченията.
Ригс и Лонг знаят древните езици и текста. Славейков знае българския. Не от граматики, а от дългите години по училищата, от песните, които е събирал, и от собствените си стихове.
Работата тръгва в Цариград, където тогава живеят и работят много български книжовници. Там Славейков ще остане дълго. По това време той вече издава вестник „Гайда“, през 1866 г. ще започне и „Македония“, а преводът ще излезе отпечатан целият чак през 1871 г.
Comments (0)
No comments yet.