в този град умира Добромир Жечев. Това е градът, в който се ражда на 12 ноември 1942 г.

Месец не му стига до 83 години. Между двете дати е почти целият български футбол, който помнят няколко поколения. Той започва с юношите, които стават европейски шампиони през 1959 г., и стига до треньорската скамейка на „Левски“ в началото на 80-те.

Дванайсет години между Чили и Западна Германия

Числото, с което хората го запомнят, е просто. Четири. Жечев играе на световните първенства през 1962, 1966, 1970 и 1974 г. Друг български футболист не е стигал дотам.

За да се усети какво значи това, стига да се преброят годините. От Чили през 1962 г. до Западна Германия през 1974 г. минават дванайсет години. На първото първенство защитникът е на деветнайсет. На последното е на трийсет и една.

Между всеки две първенства има четири години, четири сезона, в които трябва да задържиш мястото си. Жечев го задържа три пъти подред. За дванайсет години един национален отбор се променя почти изцяло. Защитникът от София остава.

Той събира 67 мача с националната фланелка. За защитник това са 67 мача, в които работата му личи най-вече тогава, когато пред собствената врата нищо не се случва. Защитниците рядко влизат в заглавията. Добрият им ден е това, което противникът не успява да направи.

Купата, която вдига четири пъти

Кариерата му минава през два софийски клуба. Първо е „Спартак“ (София), с който печели Купата на България през 1968 г. Същата година облича синята фланелка на „Левски“.

Купата на България му се пада четири пъти и от двете страни на тъчлинията. Първо три пъти като играч — през 1968 г. със „Спартак“ и през 1970 и 1971 г. с „Левски“. После като треньор, през 1982 г., начело на „Левски“. Между първата и последната купа минават четиринайсет години.

Като треньор той вече гледа отстрани това, което години наред е правил на терена. От европейската титла при юношите през 1959 г. до купата с „Левски“ през 1982 г. минават над две десетилетия на терена и край него. Юноша, национал, клубен защитник, треньор. Линията е дълга и почти права.

Мярката, която остава

За българския футбол от онези години световното първенство е голямата сцена. Да стигнеш до едно е събитие за цяла кариера. Жечев стига до четири.

Рекордът му стои и днес. Четири световни първенства за един български футболист. Това число все още е само негово.

Има футболисти, които хората помнят заради един гол или един мач. Жечев е друг случай. Мястото му в историята не е в един миг, а в годините. Сезон след сезон, първенство след първенство, той е там, в отбора, на мястото си в защитата.

Кръгът се затваря в града, в който е започнал. Пътищата му през годините водят далеч, до Чили и до Западна Германия. Началото и краят обаче са на едно и също място, в София.

Неговото число е 67. И четири.