В залата седят хора, които доскоро са били учители, търговци, свещеници и бунтовници. Държавата е съвсем млада и в нея всичко се прави за първи път: законите, министерствата, дори редът кой кога да говори. През 1880 г. на председателското място в Народното събрание сяда Петко Славейков.
Само четири години по-рано той е арестант. След Априлското въстание турците го затварят, руснаците го освобождават, а после той върви с отряда на Скобелев. Сега пред него стоят депутати на свободна България и той им дава думата.
Пътят дотук е дълъг. Тръгва от Търново, учи деца от 1843 г., печата първите си стихосбирки през 1852-ра, години наред издава вестници в Цариград и работи по превода на Библията. Човекът, който цял живот е спорил с перо, сега трябва да управлява спора на другите.
Учителят в министерския кабинет
Председателството не е последната му служба. През 1880–1881 г. Славейков е министър на просвещението, а после и на вътрешните работи.
Първото назначение звучи почти естествено. Той е бил учител близо четири десетилетия по-рано, писал е стихове на език, който простият човек разбира, превеждал е книги, за да може българинът да чете на своя език. Сега пред него са училищата на цялата страна, не на един град или една махала.
Второто назначение е по-любопитно. Вътрешните работи значи ред, полиция, управа. Иначе казано, министерството, което държи държавата в ръце. Начело му застава човек, който няколко години по-рано е седял в турски затвор. Трудно е да се намери по-ясен знак колко бързо се е обърнал светът на българина.
Славейков е и един от водачите на Либералната партия. Политиката в първите години след Освобождението е шумна и остра. Вестниците се карат, хората се делят на лагери, правителствата идват и си отиват. Той влиза в нея не като новак. Още в Цариград е свикнал да пише срещу силни противници и да плаща за думите си. С една дума, младата държава не го учи на борба. Тя просто му дава друга сцена.
Юли в София
Славейков умира в София на 1 юли 1895 г. по стария стил, или 13 юли по новия. На 67 години е.
Роден е, когато България още я няма на картата като държава. Отива си, когато тя вече има своя столица, свое Народно събрание, свои министри. В някои от тези места е седял и той. Между двете дати е минал целият път от килийното училище до парламентарната трибуна.
Ако се подредят делата му, листът излиза дълъг и пъстър. Учител. Поет. Издател на „Гайда“ и „Македония“. Събирач на народни песни. Един от тези, които водят борбата за самостоятелна българска църква. Преводач и редактор на Библията, отпечатана цяла в Цариград през 1871 г. После арестант, после спътник на руската армия, после председател, министър, партиен водач. За един живот това е много. За българин от XIX век е почти обичайно, защото тогава малкото грамотни хора вършат по пет работи наведнъж.
Какво остава, когато министрите си отидат
От политиката на онези години днес се помнят най-вече имена и дати. Кой е бил министър през 1881 г., знаят историците. Кой е написал „Изворът на Белоногата“, знаят поколения български ученици.
Точно тук е разликата. Поемата от 1873 г. е по-стара от свободната държава, а я надживява. Стиховете му са на онзи книжен български, който той сам помага да се изгради, когато пише и превежда в Цариград. Езикът, на който днес четем, говорим и пишем, носи и неговата ръка.
Същото е с Библията. Преводът, по който работи заедно с Елайъс Ригс и Албърт Лонг, дава на българите Писанието на родния им език, цяло, в една книга. За народ, който дълго е слушал църковна служба на чужд или полуразбираем език, това е промяна, която не се вижда веднага, но има трайно значение.
Вестниците му отдавна са пожълтели в библиотеките. Партиите от неговото време са сменили имената си или са изчезнали. Залата, в която е председателствал, отдавна е виждала други хора.
Министерствата сменят хората си. Изворът на Белоногата си стои на мястото.
Comments (0)
No comments yet.