Град Мексико, 1951 година. В лабораторията на малка фармацевтична фирма с името Syntex трима химици синтезират молекула, която после ще влезе в аптеките по целия свят. Днес я наричат норетистерон.

Единият от тримата е Карл Джераси. Другите двама са Луис Мирамонтес и Джордж Розенкранц. Джераси още няма 28 години.

Само дванайсет години по-рано той е ученик в Американския колеж в София. В края на 1939 г. заминава за Съединените щати. Оттам тръгва всичко останало.

Доктор, преди да навърши двайсет и три

Пътят до Мексико минава през Университета на Уисконсин. Там през 1945 г. Джераси защитава докторат по органична химия. Годината е тази, в която свършва войната. Той още няма 23 години.

Органичната химия е химията на въглерода. От неговите съединения са направени живите клетки, лекарствата, хормоните. Който владее този занаят, може да вземе молекула от природата, да я разглоби на парчета и да построи друга, малко по-различна. Понякога точно това „малко“ решава дали едно вещество ще лекува, или ще остане любопитна формула на хартия.

Младият доктор се насочва към стероидните хормони. Хормоните са малки молекули, но управляват много неща в тялото: растежа, обмяната, бременността.

Хапчето, което се гълта с глътка вода

Тук е уловката. Женското тяло само произвежда прогестерон, хормона, който пази бременността и спира узряването на нова яйцеклетка. Стомахът и черният дроб го разграждат, преди да е свършил работа. Остава инжекцията.

Целта в Syntex е вещество, което прави същото като прогестерона, но оцелява по пътя през тялото. Трябва молекула, която да се пие като таблетка.

През 1951 г. в Syntex Джераси, Мирамонтес и Розенкранц я синтезират. Норетистеронът е първият силно активен прогестин, който действа, когато се приема през устата. Иначе казано, първият силно действащ изкуствен заместител на прогестерона, който не иска игла.

Тази молекула става една от основите на противозачатъчните хапчета. От колбата в Мексико до таблетката в аптеките има още години, изпитания и много други хора. Но всичко тръгва от формулата, която тримата пишат през 1951 г. Заради нея по-късно наричат Джераси „бащата на хапчето“. Самото хапче също ражда спорове, и то задълго. Те вече не са химия. Те са за семейството, за вярата, за правото на жената сама да решава кога да има деца.

Химикът, който стои зад молекулата, все още е под трийсет. Името му вече е записано в една от най-обсъжданите истории на века, а той едва започва.

Професор в Станфорд

През 1960 г. Джераси получава ново място. Става професор по химия в Станфордския университет в Калифорния, след няколко години като професор в Wayne State University в Детройт. Станфорд е далеч от Виена, където се е родил, и от София, където е учил.

Станфорд е мястото, където той ще остане най-дълго. Професор там е от 1960 до 2002 г., повече от четирийсет години. През тези десетилетия през лабораторията му минават поколения студенти, а той продължава да работи с молекули и да пише научни статии.

Признанието идва постепенно. През 1973 г. получава Националния медал за наука на САЩ, а през 1978 г. и наградата „Волф“.

Като се погледне назад, сметката излиза проста. Докторат в Уисконсин на 21–22 години. Молекула в Мексико, още преди 28. Професура в Станфорд малко преди 37. Момчето от Американския колеж минава този път за малко повече от двайсет години.

По-късно обаче Джераси се заема и с литература. Химикът Карл Джераси ще започне да пише романи и пиеси за хората от науката.