След дългите години на миграция и несигурност, в края на седмото столетие, Аспарух достига до съдбовната точка, в която оцеляването на неговия народ се превръща в изграждане на политическа реалност. Укрепеният лагер в делтата на Дунав, познат като Онгъла, не е просто военно убежище. Той е стратегически плацдарм, от който владетелят се изправя срещу най-мощната сила в региона – Византийската империя.

През 680 година конфликтът става неизбежен. Император Константин IV Погонат, разполагащ със значителни сухопътни и морски сили, се придвижва към делтата, решен да ликвидира присъствието на прабългарите в този стратегически район. Победата на Аспаруховите войски в този сблъсък е повратна точка, която променя баланса на силите на Балканския полуостров. Разгромът на имперската армия показва на Константин IV, че той се изправя не просто срещу нападателна орда, а срещу организирана сила, способна да защитава територията си.

Годината 681 се превръща в летоброене за държавността. Мирният договор, подписан след военния успех на Аспарух, носи признанието на Византия за съществуването на новата държава. Това не е просто примирие, а юридически акт, който утвърждава българската власт на юг от Дунав. В съзнанието на съвременниците и на следващите поколения, това събитие бележи края на скитническия период и началото на изграждането на централизирана власт с административен център Плиска. Новата столица се превръща в символ на трайна уседналост и държавна амбиция.

Основата на тази държава почива върху съюз, който променя етническата карта на региона. Аспарух успява да интегрира прабългарите с местните славянски племена, обитаващи земите в близост до Дунав. Този синтез не е самоцелен, а прагматичен акт, който консолидира населението срещу външните заплахи и създава предпоставките за единна народност. С този съюз Аспарух надхвърля ролята си на племенен вожд и поема отговорността на държавник, който разбира, че стабилността на една държава зависи от обединението на хората, живеещи в нейните предели.

Управлението на Аспарух в периода след 681 година е белязано от усилия за укрепване на границите и утвърждаване на Плиска като център на политическия живот. Постигнатият мир с Константинопол е крехък, но Аспарух успява да запази суверенитета на държавата си, превръщайки я в реалност, с която империята е принудена да се съобразява. Това е период на зрелост, в който идеите за държавност се превръщат в конкретни институции и отбранителни структури, осигуряващи оцеляването на народа в условията на постоянна регионална нестабилност.