След като през 681 година Византия официално признава съществуването на новото държавно образувание на Балканите, за Аспарух започва периодът на укрепване на новата държава. Плиска, традиционно смятана за първа столица, се свързва с управлението му, символ на прехода от номадски начин на живот към уседналост. Това не е просто териториално разширение, а сложен процес на интеграция. Аспарух успява да съчетае управленската структура на прабългарите с демографския потенциал на местните славянски племена, създавайки сплав, която с времето ще се превърне в единен български народ. Включването на местните славянски племена в държавата (според Теофан – чрез подчиняването на Седемте племена и преселването на северите) е ключовият фундамент, върху който се крепи оцеляването на държавата в обкръжението на мощни съседи.

Властването му обаче не е белязано единствено от дипломатически успехи и мирно строителство. Опасността, дошла от изток след разпадането на Старата Велика България, никога не изчезва напълно. Хазарският хаганат остава сериозна заплаха за сигурността на младата държава. Според част от историците краят на жизнения и управленския път на Аспарух е свързан именно с този конфликт. Около 700 или 701 година владетелят загива, като най-разпространената хипотеза свързва смъртта му с битка срещу хазарските войски. Това е край, който подчертава колко крехка е била новосъздадената държава в първите десетилетия от своето съществуване.

Равносметката от управлението на Аспарух надхвърля рамките на неговото време. Той оставя след себе си не просто военна победа над империя или подписан мирен договор, а основите на държава, която ще просъществува векове. Чрез обединението на различните племенни групи той успява да даде импулс на исторически процес, който превръща новата държава във важен фактор за политиката в Югоизточна Европа. Предполагаемата му гибел в борба с хазарите не слага край на държавността, която той полага; напротив, държавата оцелява, което доказва жизнеспособността на създадената от него система.

След успеха при Онгъла и пресичането на Дунава Аспарух изпълнява ролята на държавник, който превръща една разпръсната орда в политически субект. Неговото наследство се измерва в приемствеността — управлението му показва, че една държава е силна не само с меча, но и със способността си да интегрира населението си. Макар обстоятелствата около смъртта му да остават обвити в мъглата на далечното минало, мястото му в историята остава свързано с прехода на българите от скитащи племена към народ с постоянна територия и международно признат статут. Този ранен период поставя началото на традиция в управлението, която се стреми към териториална цялост и защита на суверенитета пред лицето на външни сили.