Велики българи · Част 1 от 3

Когато днес чуем „Одрин“, почти винаги мислим за март 1913 г. и за щурма, който изненада Европа. Зад тази победа стои човек, чийто път започва далеч от бойното поле — в подбалканския Калофер, където Никола Иванов се ражда на 2 (14) март 1861 г., докато българските земи все още са част от Османската империя.

Училищата на една империя

Момчето учи в Априловската гимназия в Габрово — едно от първите светски български училища. Оттам пътят му води до столицата на империята: между 1875 и 1877 г. той е възпитаник на императорския лицей „Галатасарай“ в Цариград, където се подготвят синовете на елита от цялата държава. Така младият калоферец опознава отблизо империята, срещу която по-късно ще воюва — нейния език, нейната администрация и нейната армия.

Доброволецът от 1877 г.

Руско-турската война от 1877–1878 г. го заварва шестнадесетгодишен и той се записва доброволец. След Освобождението новата държава трябва да създаде собствена армия буквално от нищото — и Никола Иванов е сред първите, които ще я изграждат: през 1879 г. завършва първия випуск на Военното училище в София. От това поколение млади офицери по-късно ще излязат командирите на Балканските войни.

Петербург и „войната на капитаните“

Между 1882 и 1885 г. Иванов учи в Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург — най-престижната военна школа, достъпна тогава за български офицери. Скоро след завръщането си той попада в първата война на свободна България. През есента на 1885 г., недоволна от Съединението, Русия изтегля своите офицери от българската армия, а само седмици по-късно Сърбия обявява война. Армията, останала без висшите си командири, е поведена от младите български офицери и печели — затова Сръбско-българската война остава в историята като „войната на капитаните“. Никола Иванов е сред тях.

През 1886 г. той е назначен за флигел-адютант на княз Александър I Батенберг — владетеля, който прие Съединението въпреки недоволството на Петербург и защити с армията си неговия резултат.

Строителят на армията

Следващите две десетилетия Иванов прекарва в работата, която рядко попада в учебниците, но без която победите не са възможни. От 1894 до 1896 г. той е началник на Щаба на войската — мозъчния център на армията, където се подготвят мобилизационните и оперативните планове. От 29 ноември 1896 до 30 януари 1899 г. е министър на войната в правителството на Константин Стоилов. След министерския пост се връща към строевата служба: командва 4-та пехотна дивизия (1899–1903), а след това 2-ра пехотна дивизия (1903–1907).

Така към 1912 г. генералът има зад гърба си всичко, което една армия може да изисква от своя командващ: боен опит, щабна школа, министерски пост и години командване на големи съединения. Когато през септември 1912 г. България мобилизира армията си, той поема 2-ра армия — и получава най-трудната задача на предстоящата война.

Следва част 2: Одрин — крепостта, която германските инженери смятаха за непревземаема.