След като през 681 година Византия официално признава съществуването на новото държавно образувание на Балканите, за Аспарух започва период на интензивно градеж. Столицата Плиска се превръща в административен и военен център, символ на прехода от номадски начин на живот към уседналост. Това не е просто териториално разширение, а сложен процес на интеграция. Аспарух успява да съчетае управленската структура на прабългарите с демографския потенциал на местните славянски племена, създавайки сплав, която с времето ще се превърне в единен български народ. Това историческо решение да се търси съюз, вместо пълно подчинение, е ключовият фундамент, върху който се крепи оцеляването на държавата в обкръжението на мощни съседи.

Властването му обаче не е белязано единствено от дипломатически успехи и мирно строителство. Опасността, дошла от изток след разпадането на Старата Велика България, никога не изчезва напълно. Хазарският хаганат остава сериозна заплаха за сигурността на младата държава. Според историческите данни, края на жизнения и управленския път на Аспарух бележи именно този постоянен конфликт. Около 700 или 701 година владетелят загива, като най-разпространената хипотеза свързва смъртта му с битка срещу хазарските войски. Това е край, който подчертава колко крехка е била новосъздадената държава в първите десетилетия от своето съществуване.

Равносметката от управлението на Аспарух надхвърля рамките на неговото време. Той оставя след себе си не просто военна победа над империя или подписан мирен договор, а институционална рамка, която ще издържи на превратностите на вековете. Чрез обединението на различните племенни групи той успява да даде импулс на исторически процес, който превръща региона от буферна зона в централен фактор за политиката в Югоизточна Европа. Поражението и гибелта му в борба с хазарите не слагат край на държавността, която той полага; напротив, те доказват жизнеспособността на създадената от него система.

След пресичането на Дунава и успеха при Онгъла, Аспарух изпълнява ролята на държавник, който превръща една разпръсната орда в политически субект. Неговото наследство се измерва в приемствеността — управлението му показва, че една държава е силна не само с меча, но и със способността си да интегрира населението си. Макар обстоятелствата около смъртта му да остават обвити в мъглата на далечното минало, мястото му в историята остава свързано с прехода на българите от скитащи племена към народ с постоянна територия и международно признат статут. Този ранен период поставя началото на традиция в управлението, която се стреми към териториална цялост и защита на суверенитета пред лицето на външни сили.