Цената на "евтиния дълг": как дълг до 30–33% от БВП стеснява бъдещия бюджетен маньовър

От години слушаме, че България е "малко задлъжняла" държава и че дълг от 20–30% от БВП е повече от комфортен. На този фон идеята да финансираме дефицити, социални мерки и инфраструктура с привидно "евтин" дълг изглежда логична. Но когато се говори за достигане на нива около 30–33% от БВП до 2027 г., възниква друг въпрос: какво означава това не за следващия бюджет, а за следващото десетилетие?

На пръв поглед цифрите са успокояващи. Дори при дълг около една трета от БВП България би останала под средното за ЕС, където много държави са с дълг над 60, а някои – над 100% от БВП. Приемането на такива стойности често се аргументира с това, че "имаме още запас" и че е по-добре да финансираме реформи и инвестиции с дълг, отколкото с резки данъчни повишения. Така на годишна база дефицитите изглеждат поносими, а обществото получава сигнал, че държавата "помага".

Истинската цена обаче рядко се усеща в момента на взимане на заема. Тя идва с времето – под формата на по-високи лихвени плащания и по-малка свобода при следващите кризи. Когато държавният дълг расте, разходите за лихви неизбежно стават по-сериозен ред в бюджета. Дори при умерени лихвени проценти това означава стотици милиони лева годишно, които не могат да отидат нито за образование, нито за здраве, нито за пенсии, а служат просто за обслужване на натрупаното.

Колкото по-висок е дългът, толкова по-малко пространство остава за маньоври при следващия шок – било то нова пандемия, енергийна криза, война в региона или рязко покачване на лихвите. В момента, в който дългът вече е тръгнал нагоре, всяко допълнително теглене на заеми се случва в по-малко изгодна позиция – инвеститорите стават по-чувствителни към риска, а държавата все по-зависима от това как изглежда в очите на пазарите.

Проблемът не е само в числото 30 или 33%. Проблемът е, ако тези проценти се достигат при хронични дефицити, които финансират текущ разход – заплати, пенсии, временни помощи – вместо инвестиции, които носят растеж. Ако с "евтин" дълг затваряме дупки, а не строим икономически фундамент, след 10 години ще имаме повече дълг, но не и достатъчно по-високи доходи, за да го носим леко.

Още един риск е политическият. Когато обществото свикне, че дефицитите са "нормални" и дългът расте плавно, всяко усилие за дисциплина става непопулярно. Рязането на разходи или ограничаването на допълнителни социални програми се тълкува като "лишаване", а не като опит да се запази маньовреността на бюджета. Така с всяка година става по-трудно да се каже "стоп", а инерцията на дефицита се превръща в постоянна политика.

Дълг от 30–33% от БВП сам по себе си не е трагедия. За държава с устойчив растеж, добро управление и ясни приоритети той може да бъде управляем инструмент. Но за икономика с демографски спад, системни нужди от реформи и зависимост от външни шокове това ниво е сигнал, че "буферът" се топи. След още едно–две десетилетия пространство за нови кризи може да остане много по-малко.

Затова истинският въпрос не е "много ли е 30–33%". Въпросът е: за какво точно използваме всяка нова единица дълг и какъв следа оставя тя след себе си. Ако днешният "евтин" дълг финансира утрешния растеж, работни места и по-висока продуктивност, цената му е оправдана. Ако само отлага трудни решения и купува временен комфорт, сметката ще дойде, при това с лихвите – буквално и преносно.