Последният етап от живота на Георги Стойков Раковски е време на трескава организационна дейност, в която теоретичните възгледи се преливат в прагматични действия. След като вече е извървял дълъг път на идеологическо лутане и публицистични битки, той се фокусира върху въпроса за военната структура на съпротивата. През 1862 година в Белград той поема инициативата за създаването на Първата българска легия. Този проект е опит да се премине от етап на индивидуална бунтовническа решимост към създаването на структурирана сила, която да притежава дисциплина и капацитет за водене на организирана кампания. Въпреки че легията не успява да постигне своите крайни стратегически цели, тя оставя трайна следа като първия опит за военна подготовка на българи с единна тактическа мисъл.

Дейността на Раковски през тези години се отличава със забележителна последователност. Той разбира, че една национална кауза има нужда не само от вдъхновение, но и от законодателна рамка. На 1 януари 1867 година в Бухарест той публикува Временен закон за народните горски чети. Този документ е свидетелство за неговия аналитичен подход към проблемите на четническата тактика и управлението на въоръжените формирования в специфичните условия на терена. Раковски не просто призовава към бунт, а се опитва да предвиди логистиката, вътрешната дисциплина и логиката на един бъдещ мащабен военен конфликт. В тези правила прозира опитът му да ограничи хаоса и да вкара стремежа към свобода в легални и организационни норми, които да бъдат разбрани от всеки участник.

Въпреки интелектуалната си активност, личният път на Раковски е белязан от физическо изтощение. Животът на един човек, прекаран в непрестанно напрежение, пътувания, политически дебати и писане под постоянен натиск, взема своя дан. На 9 октомври 1867 година в Бухарест той издъхва, покосен от туберкулоза. Смъртта му идва в момент, в който идеите му за организирана народна съпротива вече са започнали да пускат корени в съзнанието на следващото поколение революционери.

Равносметката за неговия живот не е еднозначна. Раковски е личност, която често влиза в противоречие с обстоятелствата, а понякога и със своите съмишленици, заради крайните си виждания и неуморимия си темперамент. Той не е търсил компромис с властите, нито е бил готов да се примири с неуспехите. Смъртта му слага край на един бурен период, но оставя отворени вратите за тези, които след него приемат революционната идея като единствен път към промяната. Неговото наследство се състои в превръщането на националното освобождение от емоционален порив в професионално планирана задача. Така, в края на своя жизнен път, той остава не само идеолог, но и строител на онези основи, върху които по-късно се гради общонародното движение за независимост.