Велики българи · Част 1 от 3

Историята на Георги Марков често започва от края — от чадъра на моста Ватерло. Но за да разберем защо една държава реши да убие свой писател в чужда столица, трябва да се върнем към началото: към момчето от софийското предградие Княжево, родено на 1 март 1929 г., което имаше всичко, за което един творец в социалистическа България можеше да мечтае — и съзнателно се отказа от него.

Марков не тръгва към литературата по правата линия. Завършва индустриална химия и известно време работи като инженер и преподавател в техникум. Обратът идва по трагичен път: на деветнайсет заболява от туберкулоза и прекарва дълги месеци по санаториуми. Именно там, между процедурите и тишината на болничните стаи, започва да пише. Болестта, която можеше да го пречупи, се оказва вратата към призванието му.

Възходът

През втората половина на 50-те и през 60-те години Марков се изкачва стремглаво. След дебютните си книги идва романът „Мъже“ (1962), който му носи годишната награда на Съюза на българските писатели — най-високото признание, което системата можеше да даде. Следват сборници с разкази, пиеси, сценарии; той участва и в екипа на култовия телевизионен сериал „На всеки километър“. За няколко години Георги Марков се превръща в един от най-четените и най-обсъжданите автори в страната.

Успехът отваря врати, които за повечето хора оставаха заключени. Марков е приет в тесния кръг на литературния и политическия елит, среща се с високопоставени фигури от властта, вкусва от привилегиите на „придворния“ творец. По-късно, в „Задочни репортажи за България“, той описва отблизо нравите на този кръг — включително срещите си с Тодор Живков.

Колкото по-навътре влизаше в системата, толкова по-ясно виждаше нейната цена: за да останеш обичан от властта, трябва да пишеш не онова, което виждаш, а онова, което тя иска да видиш.

Първите сблъсъци

Талант като неговия не се побираше дълго в предписаните рамки. Една след друга пиесите му започват да засядат в цензурата: „Да се провреш под дъгата“, „Асансьорът“, „Комунисти“, а най-болезнено — „Аз бях той“, спряна практически пред самата премиера. Романът „Покривът“ е спрян в хода на печатането. За Марков посланието беше недвусмислено: свободното слово в тази система е позволено дотам, докъдето не безпокои властта.

Тук е ключът към цялата му по-нататъшна съдба. Марков не е бил преследван бедняк, който няма какво да губи. Точно обратното — той имаше слава, доходи, положение. И именно защото имаше всичко, отказът му тежи двойно. През 1969 г. той заминава — първоначално на посещение при брат си в Италия, в Болоня. Външно това е обикновено пътуване. По същество е началото на едно от най-важните бягства в българската културна история.

Следва част 2: Лондон, микрофонът и „Задочни репортажи за България“ — как обласканият писател се превърна в най-острия критик на режима.