Бившият командир на армията на босненските сърби Ратко Младич почина на 84 години в затвора в Хага, където изтърпяваше доживотна присъда за геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, включително за клането в Сребреница през юли 1995 г. Смъртта му отново разпали стар дебат, който далеч надхвърля границите на бивша Югославия. Това е фундаментален спор за паметта, за отговорността и за способността на международния ред да налага санкции на онези, които използват военната сила и етническото насилие като политически инструменти. В контекста на руската агресия срещу Украйна тези въпроси звучат особено болезнено и актуално.

Реакцията на сръбския президент Александър Вучич към новината за кончината на Младич демонстрира колко противоречиво може да бъде тълкувано едно и също минало. Вучич реагира остро спрямо международното правосъдие в Хага, като заяви, че на Белград не е било позволено Младич да доизлежи присъдата си в Сърбия, независимо от влошеното му здравословно състояние. „Сега е ясно, че са искали той да умре зад решетките“, коментира държавният глава, определяйки отношението към осъдения като „антицивилизационно“. Вучич отново акцентира върху двойните стандарти на Запада, настоявайки, че „сръбската кръв дори не е важна“ и че престъпленията срещу сърби не са получили адекватно внимание от международния трибунал.

В този дискурс именно Младич се оказва център на вниманието, а не хилядите жертви в Сребреница. Разговорът се измества от въпроса за извършените престъпления към това дали отношението към него е било справедливо. Този механизъм позволява осъденият военен командир постепенно да бъде върнат в националния разказ не като извършител, а като жертва — на Хага, на Запада и на предполагаемите двойни стандарти. Подобна стратегия е лесно разпознаваема и в руската пропаганда, която представя Москва едновременно като извършител на инвазия и като потърпевша страна, превръщайки агресора в жертва, за да отклони вниманието от своите действия.

Паралелът между Сребреница и Буча става неизбежен в този контекст. Макар събитията да се случват в различни исторически периоди, те изправят международната общност пред един и същ тревожен въпрос: какво научава един агресор, когато види, че светът е готов да сяда на масата за преговори с политическите архитекти на войната? Припомняйки края на конфликта в Босна, когато Слободан Милошевич се превърна в необходим участник в Дейтънското споразумение, става ясно, че международната дипломация често търси прекратяване на огъня на всяка цена. Това дава опасен сигнал: насилието може да промени реалността, а светът ще бъде принуден да преговаря въз основа на постигнатите чрез агресия резултати.

По време на войните при разпадането на Югославия постсъветска Русия активно наблюдаваше процесите и изграждаше образа си на защитник на сръбските интереси. Москва внимателно следеше докъде е готов да стигне Западът и какво се случва, когато военните резултати се превърнат в политическа реалност. Приемствеността е очевидна: Виталий Чуркин, който участваше в дипломатическите усилия около Босна през 90-те години, десетилетия по-късно, като постоянен представител в Съвета за сигурност на ООН, защитаваше действията на Москва при окупацията на Крим и конфликта в Донбас. Опитът от Балканите е особено актуален днес, защото очертава рисковете за Украйна:

  • Опасността войната да бъде спряна по начин, който замразява резултатите от агресията като политически факт.
  • Критичният въпрос дали международното правосъдие може да достигне до лидери на държави с ядрено оръжие и влияние, каквито са амбициите на Путин.
  • Осъзнаването, че дори когато правосъдието „в крайна сметка“ възтържествува, то не може да върне убитите или да поправи разрушения като тези в Мариупол.

На 24 февруари 2022 г. стана ясно до какви крайности може да доведе убеждението на един агресор, че цената на следващата стъпка ще бъде поносима. Случаят „Младич“ показва, че правосъдието, макар и необходимо, не може да замени предотвратяването на престъплението. Докато светът дебатира върху присъдите, пред Украйна и Европа стои по-важният въпрос: какъв свят ще остави след себе си руската агресия, преди международното правосъдие да успее да достигне виновните? Защото, ако резултатите от насилието се превърнат в постоянна политическа основа, присъдите след десетилетия няма да бъдат достатъчни, за да се нарече международният ред успешен.