Карлово е сгушено в полите на Стара планина, там, където реката излиза от пролома и тръгва към полето. По водата тракат тепавици, в чаршията има дюкяни и работилници, а наоколо се простират розовите градини. Над покривите е планината. Над всичко останало е султанската власт.
Тук на 18 юли 1837 г. (6 юли по стария календар) се ражда момче. Казва се Васил Иванов Кунчев. Името, с което го знае цяла България, още го няма.
Градът под планината
Българите по това време нямат своя държава. Живеят в империя, в която християнинът на практика е поданик от втора ръка: плаща специални данъци и по правило не носи оръжие. Има си занаята, къщата и църквата. За повечето хора светът свършва дотам.
Карлово все пак не е глухо село. Градът търгува, хората му пътуват, носят новини и книги. Детето расте сред занаятчии и търговци. Баща му умира рано, а около 1855 г. вуйчо му хаджи Василий го взема в Стара Загора, където момчето учи и му служи. Знаем къде отвежда пътят.
А той не отвежда към дюкяна.
Расото от Сопот
Само на няколко километра от Карлово, под същата планина, е Сопот. Там има манастир. На 7 декември 1858 г. в него постригват за монах двадесет и едногодишния Васил Кунчев. Дават му ново име — Игнатий.
Постригът не е формалност. Човекът оставя светското си име, обещава послушание и бедност и се отказва от собствен дом и семейство. За младеж от онова време църквата е и един от пътищата към буквите. В манастира има книги, четат се стари текстове, учи се църковно пеене. Който иска да знае повече, отколкото учат в килийното училище, често минава оттам.
В годините около пострига му църквата е и мястото, където българите водят открита борба срещу гръцкото духовенство на Патриаршията. Там се води борбата за свое богослужение и свои владици. Така расото е свързано с много повече от молитвата.
През 1859 г. монах Игнатий е ръкоположен за йеродякон, а през 1862 г. заминава за Белград.
Пътят до Белград
През 1862 г. той е в Белград. Сърбия тогава вече има свой княз и своя войска, макар още да зависи от султана. Там Раковски събира млади българи и ги учи да държат оръжие. Отрядът се казва Първа българска легия.
Раковски открито проповядва, че свободата трябва да се извоюва с оръжие. Около него се събират ученици, занаятчии, бегълци от българските земи. Учат се на военно дело.
Сред тях е и йеродякон Игнатий от Сопот.
Легията не трае дълго. Тя е разпусната още през 1862 г., след като участва в боевете с османския гарнизон в Белград. В легията Кунчев получава прозвището „Левски“ — по преданието заради лъвския си скок по време на обучението.
Пет години по-късно, през пролетта на 1867 г., той ще мине Дунава при Тутракан като знаменосец в четата на Панайот Хитов.