След години монашески живот и пътувания като таксидиот, зрелостта на Паисий Хилендарски се фокусира върху една единствена, всепоглъщаща мисия. Докато пребивава в Зографския манастир на Атон, той довършва труда, който е подготвял години наред. Именно там, през 1762 година, той слага финалните редове на своята История славяноболгарская. Този труд не е просто академично изследване, а личен призив към съвременниците му, в който авторът не пести остри думи към онези свои сънародници, които се срамуват от произхода си и забравят своя език. Той настоява, че достойнството на един народ започва от познанието за неговите царе, светци и победи в миналото.
Пътят на ръкописа: от планината до Котел
Силата на Паисиевото послание не остава затворена зад манастирските стени. Скоро след завършването на книгата, монахът отново поема на път като таксидиот, носейки със себе си своето „писание“. Едно от най-значимите събития за съдбата на този труд се случва през 1765 година в Котел. Там млад духовник на име Стойко Владиславов, по-късно останал в историята като Софроний Врачански, се докосва до историята на Паисий. Той прави първия известен препис на ръкописа.
С него започва поредица от преписи, които започват да циркулират из българските земи. Сам Паисий призовава в труда си „Историята“ да бъде преписвана и пазена. Така, чрез усилията на тези хора, „Историята“ се превръща в колективна памет, която успява да достигне до онези, които са започнали да губят връзката с българския си корен.
Тихият край на един търсач
Житейският път на Паисий, белязан от непрекъснато движение и желание за просвещение, стига до своя край около 1773 година. Историческите сведения за последните му дни са оскъдни, но преданията го свързват със Станимака, днешния Асеновград. След себе си той оставя скромна по обем, но огромна по влияние ръкописна книга.
Смъртта му настъпва в период, в който неговите идеи тепърва започват да пускат корени в съзнанието на българите. Той не доживява да види плодовете на своята работа – духовното пробуждане, което неговият труд провокира в следващите десетилетия. Паисий остава фигура, която чрез писменото слово успява да насочи погледа на един народ назад към неговото минало, за да му даде увереност в бъдещето, поставяйки по този начин основите на процеси, които ще определят историческия облик на българите за дълго време напред.