Париж, краят на лятото на 1889 г. Градът е домакин на Световното изложение. По Марсово поле се редят павилиони и машини, а над тях стърчи новата желязна кула, която цяла Европа идва да види. Сред гостите от България е и председателят на Народното събрание.

На 2 септември Захарий Стоянов умира внезапно. Не е навършил четиридесет години.

Момчето, което е пасло овце край Медвен, свършва живота си в най-шумния град на континента. Между двете места има въстания, затвор, книги и едно Съединение. Тази част е за последните му три години и за това, което остава след тях.

Перото срещу преврата

През септември 1885 г. Княжество България и Източна Румелия се обединяват. Стоянов е сред хората, които подготвят това. Той е председател на тайния централен комитет, който води нещата отвътре. Съединението става без разрешение от Великите сили, а Русия го посреща с открито недоволство.

Година по-късно, на 9 август 1886 г., група офицери с проруски възгледи прави преврат и сваля княз Александър Батенберг. Стоянов отговаря така, както умее най-добре. Пише.

Статиите му от тези месеци са остри и директни. Той се обръща срещу руската намеса в българските работи без заобикалки, на език, който всеки разбира. Тук е и уловката. Той е същият човек, който е описал как България чака освобождението и плаща за него с кръв през 1876 г. Сега същото перо пише срещу политиката на освободителката.

Това разделя хората тогава и продължава да ги разделя днес. Едни виждат в тези текстове защита на правото на една млада държава сама да решава съдбата си. Други ги четат като неблагодарност.

На стола в Събранието

В края на 1888 г. той оглавява V Обикновено народно събрание. Министър-председател е Стефан Стамболов, стар познат от революционните години. Двамата застават на една страна по най-важния въпрос на деня: България да не се управлява от чужда столица.

Управлението на Стамболов обаче се помни и с твърдата си ръка. Противниците му са преследвани, а изборите и печатът са под строг контрол. Председателят на парламента не стои встрани от тази власт. Той е част от нея.

Така бившият бунтовник, който някога бяга от турските заптиета, вече седи начело на законодателния дом на свободната държава. Пътят му минава от нелегалния комитет до официалния стол за малко повече от десет години. С една дума, животът му е бърз и понякога изглежда, че самият той бърза.

В края на лятото на 1889 г. е на път към Париж. Поводът е Световното изложение. Пътуването свършва със смъртта му на 2 септември.

Какво остава на рафта

Политикът Захарий Стоянов днес се обсъжда. Писателят Захарий Стоянов се чете.

Първият том на „Записки по българските въстания“ излиза през 1884 г. Цялото произведение е в три тома, а последният вижда бял свят през 1892 г., три години след Париж. Авторът не държи в ръцете си завършената книга.

За Априлското въстание книгата и до днес е главният мемоарен източник. Стоянов е бил там като помощник-апостол в IV (Пловдивски) революционен окръг с център Панагюрище, после е бил заловен и хвърлен в затвора. Той пише за хората такива, каквито са били. Със смелостта, но и със страха, с грешките и с бъркотията. Затова книгата му не прилича на паметна плоча. Тя прилича на живот.

Освен записките, той оставя биографии на Васил Левски и Христо Ботев. Пише ги около десетилетие след смъртта на двамата, когато хората, които са ги познавали, още са живи. Образът на Левски и Ботев, който българинът носи от училище, дължи много на тези страници.

Сметката излиза странна. Човек с оскъдно образование, който е започнал живота си с гега в ръка, дава на страната си езика, с който тя разказва най-трудната си пролет. Езикът е прост, жив и понякога груб, защото така са говорили хората, за които пише.

В Париж изложението продължава още седмици след 2 септември. Кулата остава на Марсово поле.