Банско се намира в подножието на Пирин. Около 1722 г. в този град, по преданието, се ражда момчето, което светът ще помни като Паисий Хилендарски.
Името му от кръщението остава в сянка. Паисий е монашеското му име, а след него стои името на манастира, който ще стане негов дом.
Град под планината
Банско по онова време е град с търговци и занаятчии. Хората тук тръгват с керваните към пазарите на юг и на запад, връщат се със стока и пари, строят къщи и църкви. Животът е под османска власт, а в църквата горният етаж го държи гръцкото духовенство. Българският език се чува у дома и на пазара, но книгите, службата и училищата все по-често минават през гръцкия.
За момче от такъв град пътищата водят навън. Едни отиват в търговията. Други поемат към манастирите, където има книги, служба на славянски и хора, които знаят да четат и пишат.
Паисий избира втория път.
Килия на Света гора
През 1745 г. той приема монашество в Хилендарския манастир на Атон. Света гора е полуостров, на който живеят само монаси. От векове там стоят манастири на гърци, сърби, руснаци, българи и други православни народи.
Хилендар е стар сръбски манастир, основан в края на XII век, в който живеят и български монаси. В библиотеката му има ръкописи на славянски, грамоти и жития.
Монашеският живот е служба, молитва и работа. Хилендар обаче има и стопанство, имоти и връзки далеч извън полуострова. Монасите обикалят селата и градовете, събират помощи, водят дела на манастира. Така Атон, който изглежда откъснат от света, всъщност е свързан с него с много нишки.
По една от тези нишки ще тръгне и Паисий.
Книги край Дунав
През 1761 г. Паисий пътува до Сремски Карловци. Градчето е на Дунав, в земите на Хабсбургите, и тогава е център на сръбската църква в империята. Там има училища, печатни книги, учени духовници и библиотеки, каквито под османска власт трудно се намират.
В Сремски Карловци Паисий се запознава с руските преводи на трудовете на Мавро Орбини и Цезар Бароний. Става дума за чужди автори, които пишат за миналото на славяните и на християнския свят. На техните страници се появяват и българите, техните царе и техните войни. Подредени, с години, в голяма история, а не като откъслечни спомени.
През 1762 г., вече в Зографския манастир, той ще завърши „История славянобългарска“.