Последният етап от живота на Георги Стойков Раковски е време на трескава организационна дейност, в която теоретичните възгледи се преливат в прагматични действия. След като вече е извървял дълъг път на революционна и публицистична дейност, той се фокусира върху въпроса за военната структура на съпротивата. През 1862 година в Белград той поема инициативата за създаването на Първата българска легия. Този проект е опит да се премине от етап на индивидуална бунтовническа решимост към създаването на структурирана сила, която да притежава дисциплина и капацитет за водене на организирана кампания. Въпреки че легията не успява да постигне своите крайни стратегически цели, тя оставя трайна следа като военно формирование на българи доброволци, създадено с цел освобождението на България.
През тези години Раковски съчетава организационната работа с активна публицистична и издателска дейност. „Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето“, изготвен в Букурещ и датиран 1 януари 1867 г., е свидетелство за неговия аналитичен подход към проблемите на четническата тактика и управлението на въоръжените формирования в специфичните условия на терена. Раковски не просто призовава към бунт, а се опитва да даде устройство и вътрешна дисциплина на четите.
В последните години Раковски е болен от туберкулоза. Смъртта му идва в момент, в който идеите му за организирана народна съпротива вече са започнали да пускат корени в съзнанието на следващото поколение революционери.
Неговото наследство е в поставянето на основите на организираното революционно движение за национално освобождение. Така в края на своя жизнен път той остава не само идеолог, но и строител на онези основи, върху които по-късно се гради общонародното движение за независимост.