След триумфа в Мельбурн
След като вече е записал името си в историята като първия български олимпийски шампион, за Никола Станчев настъпва период на огромно напрежение и очаквания. Светът на борбата вече е научил името му, а за него това означава единствено по-тежка отговорност. През 1957 година, само година след историческия успех в Австралия, той стъпва на тепиха в Стамбул. Шампионатът на света се превръща в ново изпитание за неговата психика и физическа подготовка. В ожесточена конкуренция Станчев завоюва сребърното отличие. Този медал е доказателство, че успехът от олимпийските игри не е бил случаен, а резултат от желязна дисциплина, която го задържа сред елита на свободния стил в световен мащаб.
Преходът към треньорската скамейка
През 60-те години на миналия век Никола Станчев взема трудното решение да постави точка на своята активна състезателна кариера. В спорта, подобно на самия живот при тоталитарния режим, промяната често е съпътствана от невидими за обществото драми. Въпреки че държавната машина тогава използва успехите на спортистите за пропагандни цели, личността на Станчев остава отдадена на самата борба, а не на идеологическите лозунги. Преходът от тепиха към треньорската скамейка е естествено продължение на неговия опит. Като наставник на националния отбор на България, той предава знанията си на следващите поколения, опитвайки се да вдъхне на младите борци онази решителност, която самият той е притежавал.
Завръщане към корените
С настъпването на новото хилядолетие, Никола Станчев се установява в Бургас, градът, който винаги е чувствал близък до себе си. В годините след промените той получава заслужено признание като почетен гражданин на Бургас. Това не е просто формална титла, а признание за приноса му към българския спорт, който в трудните десетилетия на миналия век често е единственият прозорец на страната към свободния свят. Станчев остава верен на себе си до самия край, запазвайки достойнството на човек, който е преминал през върховете на славата и рутината на ежедневния треньорски труд.
Животът му завършва внезапно през юли 2009 година в Бургас, пред сградата на местната община. Тази последна, драматична сцена в градската среда стои в ярък контраст с блясъка на олимпийските медали, напомняйки за уязвимостта на човека пред времето. Историята на Станчев в този период е история на отдаденост, която надхвърля спортните зали и се превръща в част от градската летопис на Бургас, оставяйки следа, която не се изтрива с годините.