Велики българи · Част 3 от 3
Сутринта на 7 септември 1978 г. Георги Марков чака автобуса на моста Ватерло в Лондон, на път за студиото на Би Би Си. Усеща убождане в дясното бедро. Обръща се — непознат мъж вдига падналия си чадър, промърморва извинение с чужд акцент и бързо се качва в такси. Дребен инцидент, какъвто големият град ражда с хиляди. Датата не е случайна: 7 септември е рожденият ден на Тодор Живков.
Вечерта Марков вдига температура. На следващия ден е приет в болница. Лекарите се борят, но не разбират какво го тровело. На 11 септември 1978 г. Георги Марков умира. Беше на 49 години.
Уликата с размер на главичка на карфица
Аутопсията разкрива в бедрото му миниатюрна метална капсула с диаметър около 1,7 мм, изработена от сплав на платина и иридий (90% платина, 10% иридий), с две пресичащи се отвора. В тях е бил поставен рицин — един от най-силните естествени токсини, за който няма противоотрова. Анализът е направен в британската лаборатория Портън Даун. Само няколко седмици по-рано, на 26 август 1978 г., подобно нападение в парижкото метро преживява друг български емигрант — Владимир Костов. Той оцелява по случайност и извадената от тялото му капсула помага на британските експерти да разгадаят механизма.
Следата води към София и Москва
Кой натисна спусъка на чадъра, дълго остана загадка. Но с падането на комунизма проговарят хора отвътре. Бившият генерал от КГБ Олег Калугин заявява, че е присъствал на срещата, на която е планирано убийството, и че поръчката идва от най-високо ниво в българската власт; свидетелството му се подкрепя и от друг съветски разузнавач-беглец, Олег Гордиевски. Според тези показания българската Държавна сигурност е извършила атентата с техническата помощ на КГБ — Москва е осигурила отровата и е обучила изпълнителите.
Убийството на Марков не беше дело на един човек. Зад чадъра стоеше цяла машина — на София и Москва заедно — готова да преследва един писател чак до чужда столица, само защото говореше истината.
Журналистически и следствени разследвания сочат като вероятен изпълнител датчанина от италиански произход Франческо Гулино, известен в архивите на ДС под псевдонима „Пикадили“, вербуван от българските служби в началото на 70-те. Гулино е разпитван, но никога не е официално обвинен. Българският журналист Христо Христов, който проучва разсекретените досиета, посвещава на случая книгата „Убийте „Скитник“ и документалната поредица за досиетата.
Без присъда — но не и без памет
Българското следствие, подновено след 1990 г., е окончателно прекратено през 2013 г. поради изтичане на давността. Британското разследване формално остава отворено. И до днес, близо половин век по-късно, никой не е осъден за убийството на Георги Марков.
И все пак властта, която искаше да го заличи, постигна обратното. През 2000 г. Марков е удостоен посмъртно с орден „Стара планина“ — най-високото държавно отличие. Името му носят улици и награди, паметта му се пази с паметни знаци. „Задочните репортажи“ се четат и днес. А чадърът на моста Ватерло се превърна в световен символ на едно просто нещо: тоталитарната власт се страхува най-много не от оръжията, а от свободното слово. Именно затова Георги Марков остава сред великите българи — не заради начина, по който умря, а заради онова, което отказа да премълчи.
Край на поредицата. Вижте профила и хронологията в рубриката „Велики българи“.