Велики българи · Част 2 от 3
След Болоня пътят на Георги Марков води към Лондон. Когато през 1971 г. българските власти отказват да продължат паспорта му, скъсването става официално. Марков остава на Запад, учи английски и започва отначало — вече не като обгрижван национален автор, а като емигрант, който трябва да докаже стойността си наново.
Той се справя. Постъпва в Българската секция на Световната служба на Би Би Си, сътрудничи на „Дойче веле“ и — най-важното — на радио „Свободна Европа“. Микрофонът се оказва оръжието, което перото у дома му беше отнето.
Репортажите, които разголиха системата
От 1975 до 1978 г. Марков създава своя магнум опус — цикъла „Задочни репортажи за България“: над 130 неделни есета, излъчвани по „Свободна Европа“. Това не са политически памфлети, а нещо далеч по-опасно за властта — прецизен, литературно изваян разказ за всекидневния механизъм на режима. Марков описва не абстрактния „комунизъм“, а конкретните му хора: раболепието на номенклатурата, страха, компромисите, лицемерието на върха и раболепното преклонение пред Москва.
Силата на „Задочните репортажи“ беше именно в детайла. Марков познаваше отвътре света, който разобличаваше — беше седял на същите маси, беше виждал същите лица. Затова разказът му звучеше не като пропаганда, а като свидетелство.
Литературният критик Борислав Гърдев ги определя като „панорамна хроника на една отминала мрачна епоха, подложена на безпощадна дисекция и ирония“. За хиляди слушатели от другата страна на Желязната завеса неделната вечер със „Свободна Европа“ беше глътка чист въздух — някой най-сетне казваше на глас онова, което всички знаеха, но не смееха да изрекат.
Присъдата задочно
Властта отговори както умееше. Още през 1972 г. Марков е осъден задочно на шест години и половина затвор за „невъзвръщенство“ и изключен от Съюза на писателите — същия онзи съюз, който десетилетие по-рано го беше увенчал с наградата си. Държавна сигурност открива на своя бивш галеник оперативно дело под кодовото име „Скитник“ и го следи внимателно в Лондон.
Има нещо дълбоко показателно в този сюжет: човек, комуто режимът беше дал всичко, се превръща за него в толкова опасен враг, че самото му съществуване става непоносимо. Не защото носеше оръжие или организираше заговори — а защото говореше истината, спокойно и подробно, всяка неделя. През лятото на 1978 г. в София беше взето решение този глас да бъде заглушен окончателно.
Следва част 3: 7 септември 1978 г., чадърът, рициновата капсула и разследването, което така и не доведе до присъда.