Велики българи · Част 2 от 3
След Болоня, през първата половина на 1970 г., Георги Марков заминава за Лондон, а когато става ясно, че няма намерение да се връща, властите не подновяват паспорта му. Марков остава на Запад и започва отначало — вече не като обгрижван национален автор, а като емигрант, който трябва да докаже стойността си наново.
Той се справя. Постъпва в Българската секция на Световната служба на Би Би Си, сътрудничи на „Дойче веле“ и — най-важното — на радио „Свободна Европа“. Микрофонът се оказва оръжието, което замества перото, отнето му у дома.
Репортажите, които разголиха системата
От 1975 до 1978 г. Марков създава своя магнум опус — цикъла „Задочни репортажи за България“: около 137 седмични предавания, излъчвани по „Свободна Европа“. Това не са политически памфлети, а нещо далеч по-опасно за властта — прецизен, литературно изваян разказ за всекидневния механизъм на режима. Марков описва не абстрактния „комунизъм“, а конкретните му хора: раболепието на номенклатурата, страха, компромисите, лицемерието на върха.
Силата на „Задочните репортажи“ беше именно в детайла. Марков познаваше отвътре света, който разобличаваше — беше седял на същите маси, беше виждал същите лица. Затова разказът му звучеше не като пропаганда, а като свидетелство.
Литературният критик Борислав Гърдев ги определя като „панорамна хроника на една отминала мрачна епоха, подложена на безпощадна дисекция и ирония“. За слушателите от другата страна на Желязната завеса седмичното предаване по „Свободна Европа“ беше източник на неподправена информация за живота в страната.
Присъдата задочно
Властта отговори както умееше. Още през юли 1971 г. срещу Марков е открито досие под псевдонима „Скитник“, а през 1972 г. той е осъден задочно на шест години и половина затвор за „невъзвръщенство“ и изключен от Съюза на писателите — същия онзи съюз, който десетилетие по-рано го беше увенчал с наградата си.
Има нещо дълбоко показателно в този сюжет: човек, когото режимът доскоро беше обсипвал с признание, се превръща за него в толкова опасен враг, че самото му съществуване става непоносимо. Не защото носеше оръжие или организираше заговори — а защото говореше истината, спокойно и подробно, всяка седмица. Според широко приетата версия Държавна сигурност, с помощта на КГБ, решава този глас да бъде заглушен окончателно.
Следва част 3: 7 септември 1978 г., чадърът, рициновата капсула и разследването, което така и не доведе до присъда.