Пътят на Елисавета Багряна през десетилетията не е просто хроника на творчеството, а летопис на едно присъствие, което надживява епохите. След като вече е превърнала личната си дързост в национален литературен стандарт, в по-късните си години тя се превръща в институция, чийто глас се чува далеч отвъд границите на България.
Годината 1969 отбелязва един от върховете в нейната международна кариера. В Рим тя получава Златната медала на Международната асоциация на поетите. Това отличие не е просто формално признание, а символ на разбирането на нейния стих, който успява да прекрачи езиковите и идеологическите бариери на Студената война. Багряна, която през 30-те години на века е пътувала из европейските столици като символ на свободолюбивата българка, в края на 60-те години вече е авторитет, който съчетава опита на десетилетията с неизменната си поетическа чувствителност.
Животът на поетесата обаче не е лишен от вътрешни и външни противоречия. В литературознанието и публичното пространство често се обсъжда нейният творчески път след средата на века, включително сборника „Пет звезди“, посветен на съветска тематика. Тези произведения често са обект на анализи, които търсят баланса между личното вдъхновение и изискванията на времето, в което тя живее. През 1983 година тя приема званието „Герой на социалистическия труд“, акт, който отразява специфичното място, което заема в официалната йерархия на Народна република България. За мнозина това е доказателство за нейната неразривна свързаност с държавния апарат, докато за други това е поредният етап от един изключително дълъг и сложен живот на публична фигура.
След като десетилетия наред е била център на внимание, обект на преклонение и критически дискусии, Багряна посреща края на своя деветдесет и седем годишен път в София. Датата 23 март 1991 година поставя финалната точка на един живот, започнал още в края на XIX век. Тя си отива в свят, който вече е напълно различен от онзи, в който тя е прописала и в който е сътворила своите най-значими образи на скитницата и влюбената жена.
Наследството на Елисавета Багряна остава трудно за еднозначно тълкуване. Тя не е само авторът на „Вечната и святата“, но и личност, която е оцеляла през смени на режими, международни признания и вътрешни поражения. Нейният принос към българската култура не може да бъде отделен от контекста на времето, в което тя е писала. Като един от най-превежданите български автори, тя остава мост към световната литература, но и символ на сложния път, който един интелектуалец извървява в България през целия XX век — от зората на модерността до залеза на социалистическата епоха.