той е и тревожен: Европа е във война, България е вътре в нея, а страната живее с военновременни ограничения. На 12 ноември в София се ражда Добромир Жечев.
Никой тогава не може да знае, че това дете един ден ще бъде в състава на България за четири световни първенства. Друг български футболист не е бил в състава на четири световни първенства. Но до там има много път, а пътят започва от един град, който тепърва ще се изправя след войната.
Улиците, на които се рита
Децата, родени в София в началото на 40-те, растат в град, който се променя пред очите им. Сменя се властта, сменят се имената на улиците, сменят се и клубовете. Едно остава същото: футболът се рита навсякъде. По дворове, по празни парцели, по училищни игрища, с каквато топка се намери.
От тези игрища излиза цяло поколение момчета, които след години ще носят фланелката на националния отбор.
Мястото му на терена е отзад. Защитникът е играчът, когото хората по трибуните забелязват най-рядко, когато всичко върви добре, и най-бързо, когато нещо се обърка. Той трябва да чете играта преди нападателя, да е на точното място половин секунда по-рано и да не прави грешки, защото зад него е само вратарят. Точно това е работата, която Жечев ще върши през цялата си състезателна кариера.
Шампион на шестнайсет
През 1959 г. той още няма 17 години. В този сезон България печели европейското първенство за юноши, а Жечев е в отбора шампион.
За момче на тази възраст това е много. На практика значи, че още в юношеска възраст треньорите го броят сред най-добрите в страната. И че пред него се отваря вратата към големия футбол, която за повечето връстници остава затворена.
Мъжкият футбол е друго нещо. Там противникът е по-тежък, по-бърз и по-хитър, а грешката на защитника се плаща с гол. Жечев вече играе за „Спартак“ (София) от 1958 г. и се доказва срещу мъже, които са играли по стадионите години преди той да е тръгнал на училище.
Явно се справя. Защото само три години след юношеската титла името му вече е в списъка на националния отбор за световно първенство.
Другият край на света
Световното първенство през 1962 г. се играе в Чили. За България от онова време това е почти друга планета: далеч зад океана, в Южна Америка, където отборите идват по дълъг и уморителен път. Малко българи по онова време са виждали Западна Европа, а камо ли Андите.
Добромир Жечев е на 19 години. Повечето момчета на тази възраст тепърва се питат какво ще правят с живота си. Той вече е избран в отбора на България за най-големия турнир в света.
Това е първото му световно първенство. Тогава никой не говори за рекорди и никой не брои турнирите. Отборът заминава, играе, връща се. Обикновен ход на нещата за един футболист, който е попаднал в националния отбор.
Само че при Жечев този ход ще се повтори още три пъти. През 1966, през 1970 и през 1974 г. той отново ще е в отбора за световното, макар през 1974 г. да остане резерва. Ще събере 67 мача с националната фланелка (по други данни – 73). Междувременно ще вдигне купа със „Спартак“ и в края на 1968 – началото на 1969 г. ще се премести в „Левски“, където по-късно ще се върне и като треньор.
Но всичко това е по-нататък. През лятото на 1962 г. той е просто едно деветнайсетгодишно момче от София, което се връща от Чили с първото си световно първенство зад гърба. И с цялата си кариера пред себе си.