Официално България влиза в 2026 г. като пълноправен член на еврозоната и с безпрецедентна смяна на държавния глава – Конституционният съд приема оставката на Румен Радев, а вицепрезидентът Илияна Йотова поема функциите на президент до края на мандата. На хартия това изглежда като контролирана конституционна процедура. В реалността обаче политическата система прилича на сцена, на която прожекторите светят, но режисьор и ясен сценарий няма.
Смяна на върха и мълчалив парламент
Ситуацията, в която държавата едновременно сменя върха на институцията „президент“ и остава с парламент, неспособен да събере кворум, е повече от символична. Докато Конституционният съд формализира напускането на Радев и прехвърлянето на правомощията към Йотова, Народното събрание блокира – не се приемат бюджет, ключови закони за еврозоната и антикорупционни промени.
Така България навлиза в най-важния етап на реформите си без пълноценна представителна власт. Европейският съюз очаква изпълнение на поети ангажименти – от фискални правила до съдебна реформа – а политическият процес буксува. В резултат държавата изглежда като странен хибрид: висока символика, ниска управляемост.
Радев: от арбитър към поляризиращ играч
Радев не просто напуска поста – той ясно заявява намерение да остане в политиката и да участва в партийното поле. Това го превръща от институционален арбитър в активен играч, който ще се опита да монетизира натрупания рейтинг и антиелитна реторика в нов политически проект.
Така „вакуумът“ на върха се запълва не от безпристрастна фигура, а от човек, който влиза директно в политическия сблъсък. За фрагментираното поле това означава още по-силна поляризация. В контекст на членство в ЕС и еврозона подобен ход носи риск: вместо стабилизиращ център, държавата получава нов източник на напрежение.
Институционален триъгълник без лице
Комбинацията от и.о. президент, правителство в оставка/технокабинет и парламент, който често не работи, създава институционален триъгълник с размита отговорност. Формално власт има, на практика липсва политическа воля да се поемат тежки решения – за бюджета, за данъчната и пенсионната система, за реалното прилагане на ангажиментите към еврозоната.
Този модел концентрира изпълнителна мощ при минимална демократична отчетност. В момент, когато обществото очаква отговори за цените, доходите и корупцията, политическият елит предпочита да „изкара“ кризата на временни режими. Това е обратното на европейската логика за предвидимост и силни, но контролирани институции.
Улицата като паралелна институция
Парализата на парламента естествено усилва натиска от улицата. Протестите на граждански движения пред съдебни сгради и прокуратурата, кампаниите за смяна на ключови магистрати и за дълбока антикорупционна реформа показват, че енергията от масовите протести от 2025 г. не е изчезнала, а се пренасочва към точкови, но настоятелни действия.
В очите на много граждани улицата се превръща в по-автентичен източник на легитимност от пленарната зала. Така възниква усещане за „двойна власт“ – формална, в институциите, и морална, в обществения натиск. В дългосрочен план това е опасен сигнал: ако представителната демокрация не може да канализира протестната енергия в устойчиви решения, се отварва поле за радикални и популистки проекти.
Антикорупционна „перезареждане“ или демонтаж
Особено тревожен е фактът, че в разгара на институционалния вакуум се прокарват чувствителни промени в антикорупционната архитектура. Закриването или дълбокото преформатиране на действащата комисия и разпиляването на функциите ѝ между различни органи може да доведе не до укрепване, а до реален демонтаж на и без това слабия контрол.
При липса на стабилно мнозинство и широк консенсус рискът е очевиден: вместо по-ефективна борба с корупцията, страната да остане с по-размит, по-трудно контролиран и по-податлив на политически натиск антикорупционен режим. Това влиза в директен конфликт с очакванията на ЕС за засилен надзор върху публичните ресурси в условията на еврозона.
Еврото като фон на вакуума
България вече е в еврозоната – юридически и технически процесът е необратим. Но символиката е тежка: смяната на валутата съвпада с политическа криза, неустойчив бюджетен процес и дълбоко недоверие към елитите. Такъв сценарий е рядък в историята на евроклуба, където новите членове обикновено влизат с ясни мнозинства и стабилни правителства.
Еврото само по себе си не може да компенсира дефицита на доверие. Ако гражданите свържат новата валута не със стабилност и по-ниски разходи по кредита, а с хаос, спекула и политическо безвремие, проевропейският консенсус ще бъде подкопан. Така „вакуумът на ден Х“ се превръща в стрес-тест не само за икономиката, но и за обществената подкрепа за европейската интеграция.
Когато кризата става норма
Може би най-големият риск не е самият ден Х, а това, че той се вписва в дълга поредица от избори, служебни и технически кабинети и повтарящи се протести. Нестабилността се превръща в фон, към който обществото привиква. Когато „криза“ стане нормалното състояние, вярата, че демокрацията може да осигури устойчиво управление, започва да ерозира.
Точно тук се отваря пространство за по-радикални, популистки или проруско ориентирани проекти, които обещават „ред“ и „силна ръка“ срещу цената на демократични отстъпления. От проевропейска гледна точка истинският въпрос е не само как да се запълни вакуумът на ден Х, а как да се прекъсне спиралата на хроничната нестабилност и да се върне доверието, че европейският модел на предвидима, отговорна и контролируема власт е възможен и в България.