Кой всъщност решава какво ни харесва днес – художникът в ателието, кураторът в галерията или невидимият код на препоръчващите системи? В България този въпрос вече не е абстрактен, а много конкретен: от музиката в TikTok до картините в Instagram и стила ни на обличане, изборът все по-често минава през "харесай", "сподели" и "последвай".
Алгоритмите на големите платформи подреждат нашите "витрини" – видеа, карусели със снимки, плейлисти – така, че да задържат вниманието ни максимално дълго. Те анализират колко време гледаме дадено видео, на кои снимки спираме, какви клипове прелистваме и какво точно ни кара да се върнем отново. В резултат моделите на поведение се превръщат в модел за вкус: това, което виждаме най-често, постепенно започва да изглежда като "норма".
Българските младежи прекарват средно няколко часа дневно в социалните мрежи, а за голяма част от тях именно платформите се превръщат в основно място за информация и забавление. Вместо да се питат какво има в програмата на градската галерия или кой нов автор издава книга, те по-често питат алгоритъма – чрез свайпване, търсене по хаштаг или гледане на трендове. Това променя и самия пазар на култура: видимостта често се оказва по-важна от съдържанието.
Платформи като TikTok и Instagram демонстративно показват силата на алгоритмите да създават хитове. Една песен може да остане почти незабелязана в радиоефира, но да стане масов феномен, след като бъде "подета" от няколко популярни профила и попадне в правилния поток от препоръчано съдържание. Танцовите предизвикателства, кратките формати и лесните за запомняне фрази превръщат музиката в визуален тренд, а не толкова в самостоятелно произведение.
В изкуството се наблюдава сходен процес. Художници, фотографи и дизайнери признават, че мислят за "лайкове" и алгоритми още преди да публикуват нова творба. Вертикалният формат, ярките цветове и ясната композиция се оказват по-"работещи" от сложния, многопластов образ, който изисква време и внимание. Така се оформя нов вид автоцензура: авторите ограничават експеримента, за да не загубят аудитория.
Разбира се, изкуството не е изчезнало от физическите пространства. Галерии, фестивали, театри и музикални клубове в България продължават да бъдат живи места, където вкусът се формира по стария начин – чрез среща на живо, разговор, спор, критика. Кураторите подбират програми, издателствата рискуват с нови имена, организаторите на събития търсят баланса между комерсиално и експериментално.
Тази "офлайн" сцена обаче все по-често се вижда през призмата на онлайн присъствието. Успешното събитие неизбежно е това, което е било "видяно" в социалните мрежи, за което има снимки, сторита, рийлове. Един спектакъл може да бъде напълно разпродаден, ако попадне в правилната комбинация от хаштагове и препоръки, докато друг – дори и по-силен художествено – остава в периферията, защото не е "алгоритмично удобен".
Някои български артисти приемат това като предизвикателство. Те използват алгоритмите като инструмент – експериментират с формати, правят "задкулисни" видеа, превръщат процеса на творене в история, която може да се следи в реално време. По този начин публиката не просто "консумира", а съпреживява, а изкуството получава шанс да достигне до хора, които никога не биха влезли в галерия.
Други остават скептични и предупреждават, че "алгоритъмът не е публика". Той не задава въпроси, не влиза в спор, не развива вкус – просто оптимизира за ангажираност. Според тях, когато оставим препоръчващите системи да решават какво виждаме, рискуваме да останем в "балон", в който всичко е приятно, познато и лесно за смилане. А истинското изкуство често прави обратното – изкарва ни от зоната на комфорт, създава дискомфорт, задава трудни въпроси.
"Алгоритъмът ви дава това, което искате в момента. Изкуството често ви дава нещо, за което още не знаете, че имате нужда", казват галеристи и културни мениджъри, които работят с млади публики. По думите им задачата на живите културни институции в България все повече става не само да показват произведения, но и да обучават аудиторията как да гледа, слуша и чете критично.
Поколенческата линия също е ясно видима. За част от по-възрастните българи вкусът се оформя от книги, телевизия, театър и традиционни медии. При по-младите доминират социалните мрежи, стрийминг платформи и инфлуенсъри, които не просто препоръчват продукти, а играят ролята на неформални "културни водачи". Така ролята на класическия критик, който пише рецензии и анализи, се конкурира с кратко видео мнение, което набира стотици хиляди гледания.
Въпросът не е дали алгоритмите са "добри" или "лоши", а как да съжителстват с изкуството, без да го превръщат в стока, измервана единствено в гледания и реакци. Експерти по дигитални политики напомнят, че зад всеки алгоритъм стоят хора – инженери, маркетолози, собственици на платформи – и техните цели. Когато единствената цел е вниманието на потребителя, неизбежно се стимулират най-предвидимите и лесни форми на съдържание.
Все по-често се говори за дигитална грамотност като част от културния вкус. Не е достатъчно да знаем имената на художници и режисьори – трябва да разбираме и как работят препоръчващите системи, какво означават "персонализирани" предложения, как се създават трендове. Само така потребителят може да направи крачка назад и да си зададе въпроса: това, което виждам, мое ли е решение, или някой го е взел вместо мен.
В България все още има пространство за баланс. Истинският "моден приговор" за вкуса вероятно няма да бъде произнесен нито от едно произведение, нито от един алгоритъм. Той ще се решава всекидневно – в избора на това какво да гледаме, какво да споделяме, за какво да говорим и най-вече какво да търсим извън екрана. Защото докато алгоритмите могат да подреждат съдържание, способността да променяме вкуса си – и да го отстояваме – все още остава в ръцете на хората.