Доскоро изкуственият интелект в телефона беше нещо като "по-умен търсач" – помагаше да намерим маршрут, да преведем текст или да си подредим календара. Сега обаче ИИ бързо се превръща в "втори мозък": асистент, който чете имейлите ни, предлага какво да отговорим, напомня за важните срокове, следи здравето ни и дори подсказва какво решение е "по-разумно" в момента. Възниква логичният въпрос – щом машината мисли заедно с нас, как се променя личната отговорност?
На теория ИИ обещава да ни направи по-внимателни и по-информирани. Телефон, който ни предупреждава, че взимаме финансов риск, че съобщението ни звучи агресивно или че прекаляваме с нощните шофирания, би трябвало да води до по-малко грешки. В реалността обаче се появява нова изкушение: "не аз, а асистентът така ми предложи". Когато имаме втори мозък в джоба, границата между нашия избор и неговия съвет става размита.
Юристите вече говорят за "споделена отговорност" – човекът взема решението, но ИИ е участвал активно в процеса, подреждайки фактите, филтрирайки информацията и подчертавайки едни рискове за сметка на други. Ако счетоводител, лекар или шофьор се опре на съвет от асистент и това доведе до проблем, обществото ще пита: "Кой е виновен – професионалистът или алгоритъмът?" Очертава се модел, в който формално отговорен остава човекът, но моралният дебат се разслоява.
Психологическият ефект също не е за подценяване. Когато телефонът постоянно ни подсказва следваща стъпка, има риск да "му делегираме" не само рутинните, но и ценностните решения – от "на кого да пиша" до "за кого да гласувам" и "с кого да работя". Човек може да започне да приема предложенията на ИИ като по-компетентни от собственото си усещане. А това означава, че част от личната отговорност тихо се премества към система, която не носи вина и не поема последствия.
В ежедневието този конфликт се проявява в дребни, но показателни ситуации. Телефонът ни напомня да починем, но ние продължаваме да работим – вината за прегарянето си остава наша. ИИ ни предлага да проверим информацията, но ние натискаме "изпрати" без да четем – отговорността за фалшивата новина е при нас. С други думи, колкото повече разум има в устройствата, толкова по-ясно ще се вижда, когато съзнателно игнорираме по-добрия избор.
От друга страна, ИИ може да стане и "огледало" за нашата отговорност. Когато асистентът в телефона започне да ни показва статистика за поведението ни – колко пъти сме отхвърлили здравословен съвет, колко често пренебрегваме бюджетните ограничения или караме уморени – оправданието "не знаех" ще звучи все по-празно. "Втори мозък" означава и втори свидетел на нашите решения.
Етичните дебати все по-често говорят за нуждата от "отговорна употреба на ИИ", а не само от "отговорен ИИ". Това означава да свикнем да задаваме въпроси на собствения си асистент: "откъде е тази информация?", "какви допускания правиш?", "какво не ми показваш?". В момент, в който алгоритмите стават невидим фон на ежедневието, личната отговорност включва и това – да не ги приемаме за непогрешим авторитет, а за инструмент, с който съзнателно работим.
В крайна сметка "вторият мозък" в телефона няма да отмени първия – нашия. Напротив, бедната новина е, че с по-умни асистенти ще ни бъде все по-трудно да се оправдаваме с невежество и липса на информация. Добрата новина е, че ако приемем ИИ не като извинение, а като партньор, можем да взимаме по-осъзнати решения и да поемаме по-зряла отговорност за тях. А това е може би най-човешката част в свят, в който технологиите все повече мислят заедно с нас.