Където и да се намират по света, българите неизбежно се връщат към едно име – Васил Левски. За тези далеч от родината денят не е просто дата в календара, а мост към дома. В градове на няколко континента наши сънародници се събраха пред паметници, мемориални плочи и в културни центрове, за да сведат глава пред Апостола на свободата и да си припомнят думите му за чиста и свята република.
В Лондон десетки българи, някои с български знамена, други с децата си за ръка, се стекоха пред мемориалната плоча на Васил Левски. Свещеник от българската църква отслужи кратка заупокойна молитва, а след това тишината бе нарушена само от гласовете на деца, които рецитираха стихотворения, посветени на Апостола. "Искаме нашите деца да знаят кой е Левски и защо името му се произнася с уважение", споделиха родители, за които този ден е и урок по принадлежност.
В Берлин българската общност превърна честването в истински жив урок по история. В културен център се проведе вечер, посветена на живота и делото на Левски – с кратка лекция, прожекция на документален филм и дискусия за неговите идеи. На стената висяха портрети и цитати, а малко българско знаме стоеше до всеки стол. "Тук, далеч от България, думите му за свобода и чест звучат още по-силно", каза участник в дискусията.
В Чикаго, където живее една от най-големите български общности зад океана, денят беше отбелязан с поклонение и културна програма в българско училище. Учениците подготвиха рецитал, изпълниха патриотични песни и представиха кратки сценки, в които оживяха моменти от живота на Левски. Учителите обясниха, че за тях е важно децата да чуят името "Апостола" не само в часовете по история, но и като част от живата общност, в която растат.
Във Виена българи се събраха пред паметна плоча и положиха венци и цветя. След официалната част много от тях останаха, за да си поговорят, да споделят спомени за училищните си чествания на 18 февруари в България и да разкажат на по-младите как са научили за Левски. "Когато си далеч, разбираш колко много тежи това име", сподели българка, живееща в австрийската столица от години.
В Испания и Италия българските неделни училища също посветиха деня на Апостола. В класните стаи, превърнати временно в малки сцени, децата рисуваха портрети на Левски, гледаха кратки филмчета за живота му и разказваха, с думи по детски, какво за тях означава свободата. За мнозина от тези деца българският език е втори, но името "Васил Левски" произнасят ясно и с особено внимание.
В скандинавските страни, където българските общности са по-малки, честванията бяха по-скромни, но не и по-сърдечни. Някои групи се събраха в частни домове или малки зали, запалиха свещ, изслушаха кратко слово и минута мълчание. Други организираха онлайн срещи, в които сънародници от различни градове се включиха, за да споделят стихове, песни и лични размисли за делото на Левски.
В социалните мрежи българите в чужбина запълниха новинарските си потоци със снимки на паметници, цитати и черно-бели портрети. Под тях стояха думи като "Не забравяме", "Липсваш ни, Отечеството, но го носим в сърцата си" и "Левски е там, където има българи". За мнозина това е начин да бъдат заедно, дори когато физически са разделени от хиляди километри.
Организаторите на събитията зад граница често го правят изцяло доброволно – след работа, в почивните дни, с лични средства и много ентусиазъм. Те казват, че всяка година се стремят да добавят нещо ново – нова викторина, изложба или покана към местни приятели да присъстват. Така денят, посветен на Левски, се превръща не само в спомен към миналото, но и в повод да покажеш България такава, каквато я носиш в себе си.
Във всяка от тези точки по света общото усещане беше едно и също – тиха, но дълбока връзка с родината. Когато някой прочетеше на глас думите "Ако спечеля, печели цял народ – ако изгубя, губя само мене си", в залите настъпваше особена тишина. За миг разстоянието между София, Пловдив, Варна и всички тези Лондони, Берлини и Чикага сякаш изчезваше.
Така, далеч от родните улици, българите зад граница отдадоха почит на човека, когото поколения наред наричат Апостол. За едни това е дълг, за други – нужда, за трети – начин да покажат на децата си откъде идват. Но за всички 18 февруари остава ден, в който, където и да са, поглеждат към България и тихо си повтарят думите на Левски – като обещание и към себе си.