Годината е 1933. Излиза роман за деца със заглавие, което звучи като детска броилка: „Ян Бибиян“. Авторът е на около 56 години. Хората отдавна го познават като писателя на селото, на сушата, на нивите и на тежките семейни сметки.

Сега той пише за едно момче. И за едно дяволче.

По това време Елин Пелин от девет години пази дома на Иван Вазов в София. Почти четиридесет години по-рано, през 1895–1896 г., е бил учител в родното си Байлово. Значи децата не са му чужди.

Едно немирно момче и едно дяволче

Ян Бибиян не е примерно дете. Той е палав, своеволен, лесно се забърква в каши. Пътят му минава през срещата с малко дяволче и оттам тръгват приключения, в които има и смях, и страх. Детето се учи по трудния начин какво струва всяка негова стъпка.

Книгата не е назидание с вдигнат пръст. Тя е приказка с истинска опасност в нея. Затова децата я четат с интерес, а възрастните откриват в нея нещо повече от забавление.

През 1934 г. идва ред и на продължението „Ян Бибиян на Луната“. Момчето вече не стига само до края на селото или до края на града. Стига до Луната. Писателят, който цял живот е гледал надолу, към земята и браздата, в тази книга вдига очи нагоре.

На пръв поглед завоят е рязък. Преди това има „Гераците“ от 1911 г., тежка повест за семейство, което се разпада. Има „Земя“ от 1922 г. Там не е до шеги. С „Ян Бибиян“ същият автор говори на съвсем друга публика, и пак със своя глас: прост, жив, без украшения.

Селото, което остава на хартия

Ако съберем всичко написано от Елин Пелин, излиза голям разказ за българското село на прага на новото време. Хората в него не са картинки за празник. Те работят, мизерстват, мразят се, обичат се, смеят се на собственото си нещастие.

Затова го наричат певец на българското село. Името не е за красота. Неговите герои говорят така, както говорят хората около Байлово и Шопско, и читателят веднага ги разпознава.

Има и друга страна, по-лека и по-лукава. Това е цикълът „Под манастирската лоза“. Там монасите, светците и грешниците са събрани под една асма, а сериозното и смешното вървят ръка за ръка. И тук Елин Пелин не съди отгоре. Той гледа отблизо, с усмивка, която понякога горчи.

Литературните историци го поставят сред класиците на българския реализъм. Разказите му влизат в читанките, а „Ян Бибиян“ стои на рафтовете на децата до днес. Малко български писатели са успели едновременно да пишат за възрастни най-мрачните истории за селото и да дадат на децата книга, която те препрочитат.

Декември 1949

През 1944 г. свършват двете десетилетия, в които той е уредник на дома на Вазов. Писателят е вече на 67 години. Остава да живее в София още пет години.

На 3 декември 1949 г. Елин Пелин умира в София. Той е на 72 години.

Пътят му е, общо взето, кратък за разказване и дълъг за изминаване. Тръгва от Байлово, минава през селското училище и редакциите, през първия том „Разкази“ от 1904 г., през „Гераците“ и „Земя“, през тишината на Вазовата къща. И стига до една детска книга, писана на около 56 години.

Историята на човека свършва в София, в началото на зимата. Историята на момчето Ян Бибиян продължава всеки път, когато някое дете отвори книгата.

В документите остава Димитър Иванов Стоянов. На кориците е Елин Пелин.