Доц. д-р Димитър Христов представи в Регионалния исторически музей в Бургас монографията си „Митрополит Симеон и Българското възраждане“. Книгата е за бургазлията митрополит Симеон Варненски и Преславски. Според автора той често е отстоявал принципите си, дори срещу хора, с които е бил в добри отношения.

Музеят и БАН обявиха събитието в сряда, 28 октомври, а то се състоя в четвъртък, 5 ноември, от 17:30 ч. Издател на книгата е Институтът за исторически изследвания към БАН. В представянето участва и д-р Иванка Делева, заместник-директор на РИМ – Бургас.

Предисторията: Книга за митрополит Симеон Варненско-Преславски ще бъде представена в Бургас

Монографията проследява живота и обществената дейност на Симеон, който е бил свидетел и участник в значими моменти от Възраждането и от изграждането на българската държава. Христов обясни, че е попаднал на темата, докато е проучвал видни личности от историята на Българската православна църква. Името на Симеон се е появявало в документи и свидетелства за значими събития и авторът е решил да се занимае по-подробно с него.

„Историята се прави от хора“, каза Христов. Според него за да се разбере една историческа личност, не стигат обществените ѝ позиции и действия, нужни са и мотивите, личните отношения и изборите зад тях.

Малко се знае за делото на Симеон, отчасти защото митрополитът не е търсел известност за добрините си. Затова авторът е възстановил живота му, като е съпоставил свидетелства и документи, включително от хора от обкръжението му.

Христов започна с търсене на сведения за семейството на митрополита. Той благодари на музея, Държавния архив и библиотеката в Бургас за съдействието, включително с документи и снимки. С тяхна помощ са открити подробности за семейната среда и ранните години на Симеон.

Симеон е роден в Бургас през февруари 1840 г. с името Одисей Николов Попов и е едно от седемте деца на Никола и Елена. Родът им е от село Факия. Брат му Нико Попов е известен като първия кмет на Бургас след Освобождението, а другият му брат Найден прекарва голяма част от живота си в Букурещ, където работи с Евлоги и Христо Георгиеви.

Като учител в Бургас Симеон научи племенника си Никола Александров да чете и пише. Друг негов племенник, историкът Петър Ников, получи писмата му и наследи личните му документи.

Според Христов семейната история показва Бургас като родно място, но и като среда, в която се преплитат лични отношения, обществени интереси и национално самоопределение. Книгата разглежда и развитието на града през XIX век: нови училища и читалища, по-широки търговски връзки и очаквания за транспортна връзка с вътрешността.

В Богословското училище на остров Халки Симеон беше много добър ученик, но не получи диплома. За нея трябваше да приеме духовен сан в Цариградската патриаршия, а като българин, несъгласен с принципите ѝ, той отказа. Остана добре подготвен богослов и отличен познавач на гръцки, а по-късно участва в превода на Свещеното писание на новобългарски.

Беше близък сътрудник на митрополит Антим и взе участие в събитията около създаването на Българската екзархия. Избран е за митрополит за Шумен, после и за Сливен, но отказа Сливенската епархия, която включваше и Бургас. Христов нарече отказа интересен момент и допусна, че Симеон е искал да служи там, където личните и семейните му връзки с Бургас няма да влияят на решенията му.

В Учредителното събрание във Велико Търново, което изработи Търновската конституция, митрополитът участваше активно в обсъжданията и критикуваше начина, по който се водеха част от дебатите. Заедно с още 12 народни представители той не подписа окончателния текст.

С княз Фердинанд Симеон многократно влизаше в конфликти заради политиката и действията на владетеля, но връзката им се запази и след абдикацията. Последното им писмо е от 1937 г., когато се роди внукът на Фердинанд, бъдещият цар Симеон Втори. Митрополитът изпрати поздравление, а при кръщението подари на детето златен кръст.

„В много случаи като държавник митрополит Симеон е избирал да бъде прав“, каза Христов. Според него принципността понякога го противопоставяше на приятели, но той умееше да отделя спора по принцип или политическото решение от личното си отношение към опонента.

Според Христов с възрастта митрополитът ставаше все по-критичен към идеализираните представи за Възраждането и към героичния разказ, който измества сложността на реалните събития. В писмо до Петър Ников той виждаше част от причините за националните катастрофи в нереалистичната представа на България за собствените ѝ сили и в подценяването на съседните народи.

Авторът смята тази позиция за актуална и днес, защото обществото продължава да се лута между крайно отрицателни и прекомерно възвеличаващи представи за миналото. Затова историята според него трябва да се разказва чрез реалните хора, техните избори, противоречия и отношения, а не като поредица от митологизирани образи. Така по-пълно се разбират и личността, и епохата.

Монографията съдържа увод с преглед на изворите и литературата, осем глави, заключение, резюме на английски, четири приложения, библиография и показалци. Първите седем глави следват хронологично живота на Симеон от семейните корени до Освобождението, а последната е за отношението му към Възраждането. Авторът е използвал широк кръг архивни и публикувани източници.

Личните документи на митрополита са били завещани на Петър Ников. След смъртта му ги е пазила съпругата му, после са попаднали в Научния архив на БАН, където са обособени във фондове. Част от архива е във Варна.

Според Христов документите за митрополита и семейството му дават основа за нови проучвания, а предстои да бъде разгледан и животът на брат му Найден.