България в кризисна зона: какво остава от транспортната сигурност?

Какво се случва, когато глобалният транспорт се спира? Не е просто единичен инцидент. Това е системен шок — и България е в центъра на нещата. Всеки ден нова бърза смяна в световните доставки, а тук, в региона, погледът ни остава въпрос. Има ли изход? Отговорът не е прост.

Войната в Близкия изток — дали е просто локална конфликт? Не. Това е нещо повече: блокади на морски коридори, които са свързани с всичко. Червено море и Ормузкият проток — двата ключови пътя за транспорта между Азия и Европа. И те са затворени. Не чрез заповед, а по-скоро чрез присъствие на силите, които не желаят да ги виждат.

Проф. Христина Николова от УНСС не спира да предупреждава: „Това не е обичайно прекъсване на доставки. Това е системен шок за световната търговия.“ Като се вижда, че контейнерите стоят неподвижни в Персийския залив, а цените на превоза скачат — целият механизъм се разрушава. И когато всичко започва да се движиме отново, дали имаме ли това, което трябва?

Сега, в България, какво правим? Ние сме сред неприятните. Иран иска да каже: „Ако не сте страна в конфликта — можете да минавате.“ Но на практика, кой ще рискува? Кой ще заплаща за транспортирането, когато се променя и въвеждат надбавки за „военен риск“? И как да работи системата, ако не можем да разберем дали корабите ще бъдат нападнати или просто ще минат по пътя?

Имаме алтернативни маршрути. Единият — през южната част на Африка. Но той е дълъг, по-дълъг с 10–15 дни. Спомняш ли си какво каза професорът? „Нужно е повече капитал.“ И това не е просто за сметка — това означава повече бензин, по-малко контейнери, и по-голяма вероятност да имаме нещо, което няма да достигне във времето.

Другият вариант? Транскаспийският коридор. Сухопътен транзит — по-безопасен ли е? Може би, но и той има проблеми. В последните седмици, километрични опашки започнаха да се формират. Какво означава това? Означава, че дори ако имаме маршрут, не можем да го използваме, защото на пътя ще се натрупват камиони, които ни пречат да продължим. И това е само началото.

Ако погледнем Варна и Бургас — какво виждаме? Доста важни пристанища, които може да бъдат използвани като източни врати към Европа. Но има и друго: географското предимство на България се увеличава. Има идея — да се свържем с Ирак, Турция и европейската сухопътна мрежа. Това не е просто хипотеза. Професорът каза: „България винаги е имала стратегическо положение.“

Но когато всичко се измени, често не ставаме по-силни. Ставаме повече на рискове. Дали можем да развием интермодалните терминали в страната? Дали можем да бъдем сериозен играч — не само за инфраструктура, а и за услуги? И кой ще ги построи, когато държавата не е готова да започне?

Дигитализацията в транспорта не чака. Платформите за електронна регистрация трябва да се въведат следващата година. Но ако превозвачите нямат сигурност, какво ще правят? Дали ще ги използваме или ще им кажем: „Погледнете, има инфраструктура — но не знаете дали ще работи.“

„Продължителните смущения и трайното покачване на петрола може да доведе до дълбока рецесия“, каза гостът. Всичко това не е просто за транспорта. Това ще се отрази върху храните, върху цени, върху работните места. И ако кризисът продължи — какво ще остане? Просто ли е „обучаването на кадри“? Дали това ще помогне, когато сега имаме източници, които вече не работят?

Корабите минават или не. Превозните услуги са по-скъпи. Дали това е просто цени? Или системен проблем? Всичко това се случва във времето, когато всички гледаме на север — и не знаем какво ще бъде следващото.